 © Facebook: БФ Фехтовка |  |
Васил Етрополски, легендата на българската и световна фехтовка, за предаването "Спортът на фокус" на "Фокус".
Здравейте, г-н Етрополски, след повече от 36 години България отново има медалист от световно първенство по фехтовка, това е Йоана Илиева, която спечели бронз на сабя индивидуално на шампионата на планетата за жени в Милано. Нейното отличие е и първо в историята на женското направление във фехтовката у нас. Как вие, като легенда в сабята при мъжете за България и най-титулуван роден състезател в историята, ще коментирате успеха и колко ценен е той за нашата държава?
Може би не всички разбират колко е ценен този успех и колко е важен и колко е труден, защото фехтовката е много труден спорт. Да успееш в него е изключително трудно, изисква повече комплексни качества, отколкото други спортове. За да се постигне такъв успех се изисква невероятен талант, упоритост, трудолюбивост, всичко, което може да си пожелаете за един спортист. Успехът е изключителен и Йоана е изключително талантлив фехтовач, и цялата наша женска сабя е талантлива, също така и мъжката. Но специално при жените напоследък имаме успехи - в Ташкент спечелихме и първо място на отборното за Световната купа, това е изключително талантливо поколение. Но успехът на Йоана е нещо, което за България е от голяма важност, за фехтовката е от голяма важност, особено в последните години, когато всички знаем, че успехите в българския спорт не са чак толкова много колкото бяха преди 30 години или 25 години. Радвам се, че именно във фехтовката се случва това. Надявал съм се, че ще стане, не съм знаел на 100%, че ще стане, но съм много приятно изненадан от този успех и очаквам още много бъдещи успехи от нея.
Да ви върна в Лозана, Швейцария през 1987 г., вие със силния български отбор тогава при мъжете, стигнахте до среброто отборно. Можете ли да направите паралел кои бяха силите по онова време, кои са сега, по-голяма ли е в момента конкуренцията от тази по вашето време?
Конкуренцията, според мен е по-голяма в момента. При нас, това, което беше по-трудното е, понеже по друг начин се отсъждаха нещата в съдийството, нямаше електрическа сабя, беше по-трудно да се пробие срещу най-силните отбори. В смисъл такъв, че те бяха закриляни от съдии, това правеше по-трудно една малка България да има успех. Но сега, това, което го прави наистина трудно и успехът е голям е това, че конкуренцията е световна. Когато аз се състезавах, такива страни като Южна Корея, като Япония, ако щете африканските също имат успех, Гърция нямаше такива състезатели. Бяха може би десетина държави, които бяха по-силни, но беше трудно да се пробие срещу тях, защото те бяха имена. Конкуренцията в момента е изключително голяма, ако помислите в една малка България колко фехтовачи тренират. Аз също се занимавах с фехтовка и в Щатите и знам, че може би стотици пъти повече фехтовачи има в Съединените щати, отколкото в България и да се постигне такъв успех е почти невиждано, изключително трудно. Но пак ви казвам, конкуренцията в момента ми се струва, че е по-голяма отколкото по мое време, защото има много повече състезатели, много повече държави, всички играят на високо ниво.
Как се промени фехтовката, и в частност сабята, в годините от вашите успехи до днес?
Най-голямата промяна, която стана във фехтовката е това, че се електрифицира, което, разбира се, доведе и до промяна в начина на отсъждане на тушовете, което доведе и до промяна в играта на състезателите. Мисленето във фехтовката, според мен, без да се състезавам сега, е в тактиката на малко по-задно ниво, отколкото бързината и силата на състезателите, която изпъква на преден план. Защото в момента малко състезателят да се забави, лампата няма да светне, това ще доведе до други неприятности за отчитане на тушове в обратна посока, така, че всички състезатели са малко пресирани да играят с изключителна бързина, сила, и физическа сила. По мое време всичко беше малко по-бавно, имаше повече време, според мен за тактика, сега малко са уравновесени нещата. Всички фехтовачи гледат успешните нации и начина по който те играят и до голяма степен ги копират, което за мен лично е минус. Защото моето виждане за фехтовката и това, което съм се стремял да правя е винаги обратно на това, което в момента всички мислят, че е успешно. Според мен, изненадата се крие там, където никой не я очаква. При мое време имаше фехтовачи, които се различаваха абсолютно по стил и то на 180 градуса. Голяма причина за това е и начинът на отсъждане от съдиите. Те не ти дават възможност. Малко ако се забавиш, веднага го отсъждат срещу теб, което прави така, че състезателите да играят горе-долу по един и същи начин. Фехтовачите копират успешните състезатели повече. Като че ли има страх да направиш нещо различно. Но аз ги разбирам, защото, когато не си много добър го отсъждат срещу теб и това те обезкуражава и затова някак си те пресират да се върнеш обратно и да направиш това, което всички други правят. От тази гледна точка, според мен, го прави не толкова интересно. По мое време имаше състезатели, които един правеше едно движение, друг правеше друго, един играеше с дистанция, един играеше с бързина, един играеше с използване на оръжието, имаше повече време да се мисли, тъй като имаше повече време да се разхождаш из пътеката, нямаше този натиск от съдията и на бързината и на точките. Така че имаше повече като разговор във фехтовката, като нещо, което се случва и можеш да го промениш, докато сега стават нещата толкова бързо, че бързината и физическите възможности като че ли са най-важни в момента, по-важни отколкото и тактиката.
Вие сте и световен шампион индивидуално на сабя от Виена 1983 г., какво си спомняте от най-големия ви успех като състезател?
За мен, може би най-важна е историята, която разказвам на всички, което фактически бих го пожелал сега и на Йоана и знам, че ще го направи, защото съм разговарял с нея и я познавам много добре, че доста време имах успех, без да постигна някакъв връх. Винаги съм бил в първата четворка, десетка, даже следващата година спечелих и Световната купа, но промених начина си на мислене. До тогава бях доволен с това, че съм един от най-силните, докато в един момент, реших, че трябва да променя начина си на мислене. Да не съм удовлетворен от това, че съм стигнал, примерно до челната осмица или четворка, а да смятам, че това е началото на състезанието за мен и оттам нататък трябва да се стремя да покажа какво мога или да стигна до успеха. В този ред на мисъл, 1983 г., когато спечелих Световната купа и спечелих Световното първенство е доказателство за промяната в моето мислене и това доведе до този успех. Това най-много си го спомням. Спомням си колко трудно беше, спомням си как даже първият бой още можех да го изгубя, но се стегнах и си казах “това е твоята възможност да успееш" и успях да го обърна, да го спечеля. Минах през много перипетии, промених начина си на мисъл в боя, защото вървеше много равен - точка за точка, за да успея... Спомням си такива неща, но за мен, като че ли най-важното беше това, че успях съзнателно да променя начина си на мислене, да търся върховете, без да съм удовлетворен от това, че съм постигнал някакъв успех, който до тогава България не го е имала.
Добре, а защо България нямаше медал във фехтовката на световно първенство през последните над 35 години?
Първо, знаете, след падането на социализма, нямаше пари за фехтовката, както и за всички други спортове, нямаше състезатели, хората се опитваха да преживеят по някакъв начин, бяха трудни времена. Когато ние се върнахме и направихме Академията (Академия "Етрополски"), го направихме с главната цел, да възобновим фехтовката, което за нас е най-добрият спорт. Нашата цел беше да привлечем повече хора и състезатели, да постигнем една масовост, а пък оттам, ако дойдат големи спортни резултати, това беше екстра. Успяхме да набавим някакви средства, успяхме да създадем някаква школа, имаме центрове по цялата страна. Но дори и това да не беше станало, тази празнота, която се случи 36 години, както вие казахте, дори и в най-големите нации във фехтовката го има. Защото няма значение колко имаш като традиции в този спорт, ако нямаш талантливо поколение в даден момент, имаш празни години. И това се случва и при най-силните нации. Америка беше много добра при женската сабя, сега не са толкова добри. Сега пък корейците не са добри в женската сабя, а бяха при мъжката. Навсякъде се случват тези празни години, защото, освен, че се иска работа, освен, че се искат средства, освен, че се искат структурите на място, за да можеш да го поддържаш, трябва да имаш и талантливо поколение, което при правилното ръководство да стигне до тези резултати. Това, което се случи с нашата академия и с успехите, които са успехи и за българската фехтовка, е че такова поколение има. Можеше спокойно да го няма, но тези състезатели са талантливи и имаме успехи с тях. Това не означава, че след няколко години може да имаме и няколко празни години. Но когато се работи, когато има правилните структури на място, ако дойдат състезателите, се гарантира, че ще има успех, но ако нямаш структурите и дойдат състезателите, няма да имаш никакъв успех, така, че тези неща са естествени във всеки спорт, случват се празни години. Бяха 36, защото дълго време нямаше фехтовка, нямаше пари, нямаше кой да го направи, след това започна да се работи и както виждате, успехи се появиха, не само някакви, ами изключителни.
На какво се дължи подемът в този спорт в последните години? Подмяна в методиката на работа, наличие на повече талантливи състезатели, треньори?
Ами да, със създаването на Академията и на другите клубове, също така и на ЦСКА, всички започнаха да развиват фехтовка. Привлякоха се повече състезатели, създадоха се правилните структури, създадоха се нови треньори, въвлякоха се нови деца. Сега, дали това ще гарантира винаги успехи, никой не знае. Но както ви казах, когато ги има тези структури и се появят и правилните хора, успехите идват. Тези успехи не са гаранция за бъдещи успехи. Нещата във фехтовката не са като в другите спортове, защото успехът е много по-труден. Аз, например, мога да съм много добър фехтовач и да играя с вас 10 боя, но от тях никой не ми гарантира, че ще ги спечеля и 10-те, то е начин на мислене, надиграване и т.н., не е като да кажем, да знам, че мога да вдигна 200 кг и винаги ще ги вдигна, плюс-минус. Тук се иска надиграване, искат се лични качества, изисква се концентрация, изисква се воля за победа, изисква се трудолюбивост, за да научиш движенията, изискват се и физически качества. Както казах са доста комплексни и трябва да попаднеш на правилните хора, които са готови да го направят и го имат. И тогава, вече като имаш структурите, треньорите, които пак казвам, в последните години се създадоха много повече от което имахме преди. През празните години нямаше и треньори, които да работят, защото всеки беше зает да изкарва хляба си по някакъв начин, особено през първите години, когато всичко беше много тежко. Сега нещата се пооправят, и както виждаме, има и успех.
Страната ни няма отличие във фехтовката от олимпийски игри. Може ли това да се промени догодина. И вие виждате ли женския отбор и/или Йоана Илиева като потенциални медалисти?
Разбира се, аз не мога да изключа това, защото виждам това, което Йоана направи досега. Тя спечели Европейското до 23 г., показа една стабилност в играта, едно желание да постига успехи. Абсолютно няма да се изненадам. Първото нещо е, че трябва да се класираме и да участваме. Няма да се изненадам, ако вземем и медал.
Има ли силно родно поколение при мъжете? Ще се появят ли скоро новите Васил Етрополски, Христо Етрополски?
Иска ми се да е така, имаме състезатели, които имаха и успехи в Световната купа при младежите, просто не винаги нещата се случват когато ни се иска и толкова бързо, колкото ни се иска. Има талантливи момчета, има желание за работа, има ги същите треньори, които постигат успех с жените. Когато се появят 2-3 талантливи фехтовачи, както е при жените, те около себе си създават цяла група и си помагат. При мъжете, когато се получи това нещо, също ще тръгнем нагоре. Кога ще се получи не мога да кажа, не познавам лично всички, но знам, че имаме материала, и знам, че като треньори имаме качествени, защото тези треньори показаха, че могат. Очаквам в близко бъдеще и там да имаме успехи, но отново казвам, няма да се разочаровам, ако не станат веднага, защото винаги има празни години. Фехтовката, за разлика от други спортове изисква тези години на натрупване на опит, защото си представете, един фехтовач може да се срещне с хиляди различни характери и фехтовачи, които имат различно мислене, различна бързина, различно действие. И трябва, в продължение на годините, да се е срещал с подобен тип фехтовачи, за да натрупа този опит, да знае какво работи, какво не работи, за да промени играта си, когато трябва. И не става бързо, това е нещо, което изисква както и в живота, да натрупаш опит, във фехтовката трябва да се срещаш с различни хора, с различни ситуации, да ги преодоляваш, да разбереш коя е добра срещу един или недобра срещу друг. И този опит ти помага след няколко години, ако ги имаш качествата, да дръпнеш и наистина да постигнеш някакви върхове. Затова нещата не стават бързо.
Предполагам сте близо до фехтовката и в ден-днешен. Говори ли се вече за България като сила в този спорт, както е било по ваше време или трябват още успехи, за да затвърдим у опонентите един респект и страхопочитание, което предполагам би помогнало на състезателите ни от ментална гледна точка?
Все още, според мен, се гледа на България като на отделни фехтовачи. България е малка страна, няма големи традиции във фехтовката и няма много изявени успехи в този спорт, за да се говори като нация фехтовална, която с години, всяка година да дава хубави постижения. Но за България това е достатъчно. Ние не можем да произвеждаме компютрите на света или да се борим да бъдем непрекъснато спорт № 1 в едно или в друго. Фехтовката е доказано след 36 години, че отново може да носи тези върхове, които е носила преди това, да постига тези върхове, бих искал да кажа. Дали се говори за България като супер сила във фехтовката, едва ли. Не смятам, че се говори, но дали се говори, че имаме силни състезатели и добри треньори, сигурен съм в това.
Виждате ли светло бъдещето на българската фехтовка?
Да, абсолютно, както вървят нещата и с поддръжката, които имаме, смятам, че сме на прав път, смятам, че се прави непрекъснато да се подобряват нещата и от страна на федерацията, и от страна на клубовете, на нашата академия - също. Правят се изключителни усилия, използват се всички възможности, гледаме да създаваме нови центрове. Ако не съм оптимист няма да се занимавам с това нещо. Смятам, че има бъдеще и смятам, че заслужава да има бъдеще, защото много пъти съм го казвал и на много хора, че за мен това е спорт № 1. И ако трябва да говоря с някой и да го убеждавам ще го убедя, защото има много неща, които са положителни за фехтовката и много малко, които са отрицателни. Положението е светло, дали ще стане и колко ще стане, незнам, но във всякакъв случай е спорт, който си заслужава да се развива и спорт, който има бъдеще в България, по това, което аз виждам.
Георги КУСИТАСЕВ |
Зареждане ...
