Датата 9 май е една от най-значимите в съвременния календар, но тя носи различно послание за различните хора. За едни това е Денят на победата над нацизма, сложил край на най-кръвопролитната война в историята. За други това е Денят на Европа - празник на мира, сътрудничеството и голямата мечта за обединен континент. Но какъв е този ден за България?
На 9 май (по московско време) 1945 г. в Берлин е подписан актът за безусловна капитулация на нацистка Германия. Това бележи края на Втората световна война в Европа – конфликт, отнел живота на десетки милиони хора.
Денят е символ на паметта към жертвите и триумфа над фашистката идеология. За много страни от Източна Европа и бившия Съветски съюз, това е ден на национална гордост и дълбока скръб. Обикновено се отбелязва с военни паради (най-мащабният е в Москва), полагане на венци пред паметниците на незнайния воин и срещи с ветерани.
Само пет години след края на войната, Европа все още е в руини, а страхът от нов конфликт е реален. На 9 май 1950 г. френският външен министър Робер Шуман произнася своята историческа декларация. Той предлага Франция и Германия (вековни врагове) да обединят производството си на въглища и стомана. По този начин всяка нова война между тях става "не само немислима, но и материално невъзможна“.
Тази икономическа стъпка полага основите на това, което днес познаваме като Европейски съюз. През 1985 г. лидерите на ЕС официално обявяват 9 май за Ден на Европа.
Празникът чества единството, демокрацията и свободното движение. Той напомня, че мирът се гради чрез сътрудничество, а не чрез конфронтация.
Трябва ли да празнуваме ние? Отговорът е не. Защото България всъщност губи Втората световна война. Макар в съвременния дебат често да се преплитат емоции и историческа памет, фактите около Парижкия мирен договор от 1947 г. очертават една категорична и болезнена реалност за България. Въпреки че страната ни завършва Втората световна война с дейно участие в разгрома на Нацистка Германия, тя официално бива призната за победена страна. Това става с гласа на Съветския съюз и останалите големи държави победителки, което поставя България в тежка международна изолация и я принуждава да приеме условия, които по много параграфи надвишават дори санкциите от Ньойския договор. Границите на страната са върнати към състоянието им от началото на 1941 г., като единственият дипломатически успех остава запазването на Южна Добруджа, докато стремежът за излаз на Бяло море е окончателно потъпкан чрез демилитаризация на южната граница.
Икономическият удар върху следвоенна България е съкрушителен, тъй като договорът налага репарации в размер на 70 милиона тогавашни долара, които трябва да бъдат изплатени в изключително кратки срокове и чрез стоки на изкуствено занижени цени. Тази финансова тежест се допълва от пълния отказ от германските вземания, възлизащи на над 100 милиона долара, като активите на Германия на българска територия преминават директно в ръцете на СССР. Макар военните клаузи за драстично съкращаване на армията и флота да не биват приложени изцяло поради новите стратегически интереси на Съветския съюз в зората на Студената война, суверенитетът на страната е практически ликвидиран.
Най-трагичните последици обаче са политически, тъй като подписването на мира лишава западните демокрации от лостове за влияние върху вътрешните процеси в държавата. Това развързва ръцете на Комунистическата партия за кървава разправа с опозицията, довела до екзекуцията на Никола Петков и забраната на независимите партии. С приемането на Димитровската конституция по съветски модел окончателно се слага край на демократичната фасада и се утвърждава тоталитарен режим, който ще доминира страната през следващите десетилетия. В този смисъл 9 май за България се оказва не ден на триумф, а начало на период на тежки контрибуции и политическо подчинение.
В крайна сметка страната е поставена под контрола на СССР. Този контрол, започнал през 1944 г., продължава като военна окупация до 1947 г. и коства на България 140 милиарда тогавашни лева - около половин милиард долара от това време или около 6 милиарда долара в сегашни пари. Това означава, че за две години съветска окупация България фактически губи шест пъти повече пари, отколкото е принудена да плати като репарации за това, че е загубила Втората световна война. Едва ли има друг народ, който да празнува загубата си във война.