Oт траура до надеждата: Израел отбелязва 76-та годишнина на своята независимост
"Тази година Израел отбелязва 76-та годишнина на своята независимост, но ако във всеки друг случай обичайно това би било празничен повод, сега е печално събитие, помрачено от голяма болка, пише посланикът на еврейската държава в България Йоси Леви Сфари в материал, публикуван от "Фокус" без съкращения и редакторска намеса.
Тази година, наред с признателността ни за възстановената независимост на родината ни, сме дълбоко съкрушени като нация и скърбим за загубата на над 1200 нови жертви на терора, които бяха покосени неочаквано на 7 октомври. Как можем да празнуваме свободата на нашата нация, когато 132 от нашите братя и сестри все още са в плен? Как да се радваме на независимостта си, когато наши приятели и роднини все още не са се завърнали от бойното поле?
Близостта на Възпоменателния ден (Йом аЗикарон) и Деня на независимостта, две важни дати в израелския календар, с умишлен кратък интервал между тях, винаги е предизвиквала дебат – как можем да преминем толкова бързо от дълбока тъга към празненство? Тези два дни, много различни по своето естество, се сливат в едно от кръвта на нашите войници и на жертвите на терора, пожертвали живота си за нашата нация.
За съжаление, тази година, когато на фона на възпоменателните сирени цялата държава замръзва в мълчалива почит, ще се съсредоточим върху текущите събития. Атаките от Иран и неговите съюзници Хамас, Хизбула и хутите отново обединиха нашата нация – един народ, сплотен от устойчивост пред лицето на ужасяваща терористична атака.
Тази година почитта ни към Йом аЗикарон е помрачена от нова скръб и признателността за свободата ни в собствената ни страна е по-дълбока от всякога.
Но насред болката имаме много поводи за гордост. Като нация показахме силна солидарност, смелост и сплотеност на всички граждани на Израел, независимо от религия, политически възгледи или социални различия.
Докато ужасяващата атака на Хамас се разгръщаше в Южен Израел, придружена от стотици ракетни баражи, изстреляни безразборно срещу цели в цялата страна, цивилните непоколебимо се хвърляха в пламъците, вместо да бягат от тях, за да спасят живота на възможно най-много хора. Много от тези герои загубиха живота си в опита си да спасят други. В ранните часове на 7 октомври, когато стана ясно, че това не е просто поредната атака, млади израелци в чужбина се редяха на опашки на летищата, за да се върнат в Израел и да участват в отбраната на страната си.
В продължение на 2000 години евреите почитаха Йерусалим и Ерец Израел във всичките си молитви, по време на празници и траур – докато не успяхме да възстановим еврейската държава в нашата родина. В момента, когато грозните прояви на антисемитизъм достигат рекордни нива в световен мащаб, имаме все по-силно усещане за единството ни като народ и за споделената съдба в единствената еврейска държава. Нашата млада страна има цяла и колоритна история. Само за десетилетия от създаването си ние осигурихме безопасно убежище за еврейския народ в земята на предците им, създадохме динамично и многообразно общество от граждани с различни вероизповедания и произход, превърнахме древната земя в земя на иновации и креативност, превърнахме съседите си от врагове в съюзници и доказахме, че сме тук, за да останем. Имаше предизвикателства и конфликти, както и много успехи. Въпреки всичко това ние упорствахме и поддържахме вярата си както в нашата нация, така и в нашия народ, убедени в знанието, че нашето бъдеще е в собствените ни ръце и ние го изграждаме заедно.
Тази година, когато Йом аЗикарон преминава в Ден на независимостта, наши братя и сестри все още са държани в плен. Въпреки че тази година празненствата ни далеч не са радостни и сърцата ни все още са покрусени, ние се уповаваме на силни израелци като Рейчъл Голдбърг-Полин – посочена от списание "Тайм" сред най-влиятелните хора в света, майка на Хърш Голдбърг-Полин, който все още е в плен в Газа, - която продължава да разпространява по целия свят мантрата си, че "надеждата е задължителна".
Тази велика страна е изградена върху много ценности и принципи, но ценността, която изпъква на преден план, независимо от трудностите, е нашата колективна надежда като нация, че един ден ще можем да живеем в мир със съседите си.
Дотогава и особено сега "надеждата е задължителна" и ние никога няма да се откажем от нея.